Днес ми беше тежко. Трябваше да се сбогувам със скъпи за мен образи.
   Работих упорито да спечеля доверието им и ето - настъпи момента на раздялата. Очите ми се пълнеха с влага, гласът ми трепереше развълнувано... Едвам успях да пророня плачливо – оплаквателно: на кого ме оставяте, как ще живея занапред след като си заминете, все на мен ли.... и ред други подобни.
   Трябваше ми време да се овладея и внуша, че ще дойде миг пак да се срещнем.        Протегнах ръце да ги погаля, миличките! Стояха пред мен безмълвни, очакващи неизвестното бъдеще. И на тях не им се тръгваше....
   С последен жест за сбогом ги събрах – десетолевки, двадесетолевки, от масата и нежно ги пъхнах в портмонето.
   То ги прегърна топло – обещаващо...